„Гледам как дъщеря ми си обува обувките сама и сърцето ми се кърши“: Защо порастването на децата ни кара да скърбим?

Седя на пода в детската стая и гледам как дъщеря ми, която вече е на три години и половина, подрежда кубчета и тихо си тананика. Това малко същество гледа на света с пълно, чисто доверие. Смее се на най-малката глупост, открива магия във всяко падащо листо и ежедневно ми напомня какво е да си дете.

Но докато я гледам как си играе, изведнъж ме връхлита вълна от пронизваща тъга. Знам, че докато расте, светът неизбежно ще започне да отнема от тази невинност. Тя ще преживее разочарования, първи провали, жестокост от връстници и тревожност. Емоционално ми е трудно да приема, че това чисто същество няма винаги да вижда света по начина, по който го вижда днес.

Read next„Чувствам се като извънземно в собственото си тяло“: Горчивата истина за възстановяването 15 месеца след раждането

Осъзнавам, че вече ми се е наложило да се сбогувам с толкова много нейни предишни версии. Бебето, което заспиваше върху гърдите ми, го няма. Малкото дете, което бъркаше думите и казваше „паскети“ вместо „спагети“, го няма. Всеки етап е толкова кратък, че докато осъзнаеш къде се намираш, той вече си е отишъл.

Това усещане не е изолиран случай. Вълната от реакции сред родителите показва колко дълбок и универсален е този феномен. Един баща споделя как наскоро, докато бързал за детската градина, осъзнал, че по-големият му син вече сам се е облякъл, обул и е сложил раницата си. В този момент той изпитал истинска болка, осъзнавайки, че бебешкият период е приключил завинаги.

Your brand, right here.Reach story-obsessed listeners in 45+ languages → advertise on Avonetics

Някои наричат това „поредица от тихи сбогувания“. Един коментатор припомня жестоката истина: никога не знаеш кой е последният път, в който взимаш детето си на ръце, преди то да стане твърде голямо за това. Влюбваш се в бебето с пухкавите гънки, после то изчезва и идва детето със звучния смях. Накрая всички тези различни деца излизат през вратата наведнъж.

Други обаче съветват да не позволяваме на носталгията да ни отнема настоящето. Според тях вкопчването в миналото е капан. Всяка нова възраст носи нови невероятни разговори, нови умения и нов човек, в когото да се влюбиш наново. Времето не може да бъде спряно, но можем да изберем да бъдем напълно присъстващи в днешния ден.

Водещите на подкаста „Нощна Смяна“ се впускат в горещ дебат по тази тема, разкривайки своите лични родителски страхове и моменти на носталгия.